През уикенда с моя по-малък син си подарихме една разходка из Мальовишкия дял на Рила. Както често се случва с нашите планински разходки и преходи, преживяването беше много интензивно и наситено с много гледки, красоти и емоции и ми беше нужна двудневна физическа и психическа почивка след този уикенд, за да мога да отново да се върна към нормалното ежедневие. Тук може да видите част от срещите и гледките, които двамата с него заснехме : https://picasaweb.google.com/mirosiv/ydYPcJ?authuser=0&feat=directlink.
На тази екскурзия бяхме 20 възрастни и 2 деца (моят син на 11 г. и едно момиченце на 10г.) - две деца напълно самостоятелни, които са на прага на тинейджърската възраст и вече много добре знаят какво искат и какво могат. И така потеглихме ние с микробуса, някой каза, че трябва да се сложат коланите и всички възрастни в един глас викнаха :"Деца, сложете си бързо коланите!", а никой не ми повели например на мен или на някой друг да си сложа колана. Но както и да е, децата естествено преди така издадената заповед, вече се бяха обезопасили. Оттук нататък през останалите два дни на екскурзията подобни епизоди на загриженост валяха един след друг. На моменти и аз самата се хващам, че проявявам прекомерна грижа към моите вече пораснали деца и може би и затова тези случки така ме впечатлиха и ме накараха да се замисля защо ние възрастните винаги мислим, че знаем кое е най-доброто за децата ( и то не само за нашите собствени деца, а за децата по принцип) и защо без да ни е поискана помощ или съвет, се явяваме в качеството си на могъщи властелини, чиято мисия е да спестят евентуалните грешки на тези по-уязвими и по-неспособни малки същества, наречени деца като насилствено навлизаме в тяхната лична територия и с твърдост и решимост се опитваме да им помогнем. А как тогава те биха могли да израстат и да станат самостоятелни и силни личности, каквито искаме да ги видим след време, когато несъзнателно ги смятаме за по-неспособни от нас възрастните?
Ей, май хич не е лесно да си дете...
