Изпращам ви моята любов и благодарност:
четвъртък, 6 октомври 2011 г.
И ето ме, не знам как, но взех, че полетях...
Последните 15 дни така се подредиха нещата, че трябваше без да мисля, да започна да действам! Създадох първата си група за работа с деца - http://www.estestveni-idei.com/prod/center/montesori-playgroup.html. И в резултат на на целия този процес, чувствам сякаш имам крила и летя! Озовах се в състояние, което ми е трудно да опиша с думи - може би това е сякаш една хармония с Живота и все едно аз и Живота сме Едно! Чувствам се влюбена в него-Животът и навсякъде срещам красота и светлина! Подкрепата идва отвсякъде - дори от хора и места, за които никога не съм си помисляла, че ще ми помогнат! Сякаш целият свят е с мен и ми помага! Не знам, никога не съм очаквала, че мога да изпитвам нещо такова и описанието на подобни състояния в книгите ми се струваха измислени и изкуствено преувеличени, но повярвайте ми, истина са - само трябва да повярваш в себе си и да се осмелиш да действаш!
Изпращам ви моята любов и благодарност:
Изпращам ви моята любов и благодарност:
четвъртък, 15 септември 2011 г.
Честит първи учебен ден!
Това стихотворение, на което попаднах в pozitivnoto.info много резонира с моето днешно настроение. Осъзнах, че това бе последният първи учебен ден, на който присъствах лично като родител - и двамата ми сина са вече достатъчно големи и присъствието ми вече няма да е нито нужно, нито желано:). Е, това е то, животът си тече...
Децата са като хвърчила
Прекарваш години, опитвайки се да ги вдигнеш от земята.
Тичаш с тях, докато всички останете без дъх.
Те се разбиват... удрят се в покрива.
Ти ги закърпваш, утешаваш и ги уверяваш, че някой ден ще летят...
Накрая, те политат.
Нуждаят се от по-дълга връв и ти продължаваш да им я отпускаш.
Докато те я дърпат, ти с всяко развиване усещаш и тъга, заедно с радостта...
Хвърчилото все повече се отдалечава.
И ти знаеш, че не след дълго това прекрасно създание ще среже спасителното въже, което ви свързва и ще литне, както е редно...
Свободно и само.
Едва тогава ще знаеш, че твоята работа е свършена.
Автор - Ерма Бомбек
Превод на български - Melisa
Децата са като хвърчила
Прекарваш години, опитвайки се да ги вдигнеш от земята.
Тичаш с тях, докато всички останете без дъх.
Те се разбиват... удрят се в покрива.
Ти ги закърпваш, утешаваш и ги уверяваш, че някой ден ще летят...
Накрая, те политат.
Нуждаят се от по-дълга връв и ти продължаваш да им я отпускаш.
Докато те я дърпат, ти с всяко развиване усещаш и тъга, заедно с радостта...
Хвърчилото все повече се отдалечава.
И ти знаеш, че не след дълго това прекрасно създание ще среже спасителното въже, което ви свързва и ще литне, както е редно...
Свободно и само.
Едва тогава ще знаеш, че твоята работа е свършена.
Автор - Ерма Бомбек
Превод на български - Melisa
събота, 3 септември 2011 г.
Първите ми плетени творения
От близо половин година се заразих съвсем без да осъзнавам с една нова страст - плетенето на една кука! Всичко стана съвсем случайно и като на игра. На една среща, посветена на Валдорфската педагогика, за пръв път видях играчките и куклите, които Валдорфските учители създават за своите деца. Бяха очарована от тях, но смятах, че това е много сложно умение и се изискват много усилия и време, за да се усвои и за да стане способен човек да създава такива малки красоти. Приятелката ми, с която бяхме заедно на това събитие, ме увери, че в интернет могат да се намерят много модели на подобни играчки и че всъщност сътворяването им хич не е толкова трудна работа, колкото си мисля аз. И така заразена вече с желанието да творя, в една обедна почивка споделих тези свои вълнения с моята тогавашна колежка в детската градина, която е и много добра плетачка на една кука. След моите разпалени думи, тя само простичко попита: "Искаш ли да те науча да плетеш на една кука? Утре мога да донеса една кука и конци и да ти покажа, докато си почиваме на обяд." Ето така започна моето пътешествие в света на плетивата!Благодаря Ви, М. и В. за споделянето и заразяването:)!
Първото нещо, което направих беше едно цвете, след което последва един по-дълъг период, в който плетях и подарявах всякакви цветя и пеперуди. В един момент вкъщи отвсякъде висяха разни пеперудки и това ме накара да се почувствам като герой от филма "Георги и пеперудите" (http://www.georgiandthebutterflies.com/), в който темите за мечтите и лудостта се преплитат:)!
Всъщност се оказа, че да се чувстваш малко луд, хич не било лошо!
Тук може да видите колекцията на моите творения досега: https://picasaweb.google.com/mirosiv/Pletiva?authuser=0&feat=directlink
А ето и линкове към някои от оргиналните модели:
Каспър - Free Crochet Pattern 80743AD Genie the Ghost : Lion Brand Yarn Company
Пеперудки - YouTube - Crochet Butterfly Tutorial - Part 1
сряда, 3 август 2011 г.
Грижата за децата и несъзнателното насилие
През уикенда с моя по-малък син си подарихме една разходка из Мальовишкия дял на Рила. Както често се случва с нашите планински разходки и преходи, преживяването беше много интензивно и наситено с много гледки, красоти и емоции и ми беше нужна двудневна физическа и психическа почивка след този уикенд, за да мога да отново да се върна към нормалното ежедневие. Тук може да видите част от срещите и гледките, които двамата с него заснехме : https://picasaweb.google.com/mirosiv/ydYPcJ?authuser=0&feat=directlink.
На тази екскурзия бяхме 20 възрастни и 2 деца (моят син на 11 г. и едно момиченце на 10г.) - две деца напълно самостоятелни, които са на прага на тинейджърската възраст и вече много добре знаят какво искат и какво могат. И така потеглихме ние с микробуса, някой каза, че трябва да се сложат коланите и всички възрастни в един глас викнаха :"Деца, сложете си бързо коланите!", а никой не ми повели например на мен или на някой друг да си сложа колана. Но както и да е, децата естествено преди така издадената заповед, вече се бяха обезопасили. Оттук нататък през останалите два дни на екскурзията подобни епизоди на загриженост валяха един след друг. На моменти и аз самата се хващам, че проявявам прекомерна грижа към моите вече пораснали деца и може би и затова тези случки така ме впечатлиха и ме накараха да се замисля защо ние възрастните винаги мислим, че знаем кое е най-доброто за децата ( и то не само за нашите собствени деца, а за децата по принцип) и защо без да ни е поискана помощ или съвет, се явяваме в качеството си на могъщи властелини, чиято мисия е да спестят евентуалните грешки на тези по-уязвими и по-неспособни малки същества, наречени деца като насилствено навлизаме в тяхната лична територия и с твърдост и решимост се опитваме да им помогнем. А как тогава те биха могли да израстат и да станат самостоятелни и силни личности, каквито искаме да ги видим след време, когато несъзнателно ги смятаме за по-неспособни от нас възрастните?
Ей, май хич не е лесно да си дете...
На тази екскурзия бяхме 20 възрастни и 2 деца (моят син на 11 г. и едно момиченце на 10г.) - две деца напълно самостоятелни, които са на прага на тинейджърската възраст и вече много добре знаят какво искат и какво могат. И така потеглихме ние с микробуса, някой каза, че трябва да се сложат коланите и всички възрастни в един глас викнаха :"Деца, сложете си бързо коланите!", а никой не ми повели например на мен или на някой друг да си сложа колана. Но както и да е, децата естествено преди така издадената заповед, вече се бяха обезопасили. Оттук нататък през останалите два дни на екскурзията подобни епизоди на загриженост валяха един след друг. На моменти и аз самата се хващам, че проявявам прекомерна грижа към моите вече пораснали деца и може би и затова тези случки така ме впечатлиха и ме накараха да се замисля защо ние възрастните винаги мислим, че знаем кое е най-доброто за децата ( и то не само за нашите собствени деца, а за децата по принцип) и защо без да ни е поискана помощ или съвет, се явяваме в качеството си на могъщи властелини, чиято мисия е да спестят евентуалните грешки на тези по-уязвими и по-неспособни малки същества, наречени деца като насилствено навлизаме в тяхната лична територия и с твърдост и решимост се опитваме да им помогнем. А как тогава те биха могли да израстат и да станат самостоятелни и силни личности, каквито искаме да ги видим след време, когато несъзнателно ги смятаме за по-неспособни от нас възрастните?
Ей, май хич не е лесно да си дете...
петък, 22 юли 2011 г.
Привет... ето ме и мен!
След дълги чуденки и премерване на всички "за" и "против" (е, няма как човек не може да избяга от късмета си, а в моя случай това е зодията везни), най-накрая просто седнах пред компютъра и започнах да следвам стъпките за създаване на блог.
Създаването на този блог се дължи главно на моята приятелка и моя вдъхновителка по принцип М. Тя беше човекът, който пося семето на блога в мен по време на една наша зимна разходка на Витоша. И както често се случва при срещата с непознатото, новото и с всичко, което ни кара да излезем извън зоната на комфорт, пръв се появи страхът! След първоначалното пълно отричане на идеята с мисли от рода на "ама как аз не мога да пиша, никога не съм го правила това и въобще какво толкова интересно мога да споделя!", малко се поуспокоих и си казах: защо пък да не опитам и да не се позабавлявам. Благодарности за финалния тласък дължа на малките дечица, които бях част от моя живот през последната година и половина и с които взаимно се вдъхновявахме, споделяхме и обучавахме! Както децата най-добре го умеят, те се наслаждаваха на процеса на създаването на каквото и да било и крайният резултат или продукт за тях нямаше значение.
Добре сте дошли в моя свят, в който всички можем да летим!
А последната фраза е част от стихотворение на Мадлен Алгафари -още една моя вдъхновителка, която ме окрилява:
ВСИЧКИ МОЖЕМ ДА ЛЕТИМ
Всички можем да мечтаем,
ако спомним си, че сме деца!
Всички истината знаем,
ако мислим със сърца!
Всички можем да обичаме,
щом прозрем, че сме Едно.
Всички в нещо си приличаме -
можем да творим добро!
Всички можем да простим,
ако в болката съзрем урок.
Всички можем да вървим
в общия ни път към Бог!
Всички можем да летим!
И да правим чудеса!
Всички можем да летим,
ако вярваме в това!
Мадлен Алгафари
Създаването на този блог се дължи главно на моята приятелка и моя вдъхновителка по принцип М. Тя беше човекът, който пося семето на блога в мен по време на една наша зимна разходка на Витоша. И както често се случва при срещата с непознатото, новото и с всичко, което ни кара да излезем извън зоната на комфорт, пръв се появи страхът! След първоначалното пълно отричане на идеята с мисли от рода на "ама как аз не мога да пиша, никога не съм го правила това и въобще какво толкова интересно мога да споделя!", малко се поуспокоих и си казах: защо пък да не опитам и да не се позабавлявам. Благодарности за финалния тласък дължа на малките дечица, които бях част от моя живот през последната година и половина и с които взаимно се вдъхновявахме, споделяхме и обучавахме! Както децата най-добре го умеят, те се наслаждаваха на процеса на създаването на каквото и да било и крайният резултат или продукт за тях нямаше значение.
Добре сте дошли в моя свят, в който всички можем да летим!
А последната фраза е част от стихотворение на Мадлен Алгафари -още една моя вдъхновителка, която ме окрилява:
ВСИЧКИ МОЖЕМ ДА ЛЕТИМ
Всички можем да мечтаем,
ако спомним си, че сме деца!
Всички истината знаем,
ако мислим със сърца!
Всички можем да обичаме,
щом прозрем, че сме Едно.
Всички в нещо си приличаме -
можем да творим добро!
Всички можем да простим,
ако в болката съзрем урок.
Всички можем да вървим
в общия ни път към Бог!
Всички можем да летим!
И да правим чудеса!
Всички можем да летим,
ако вярваме в това!
Мадлен Алгафари
Абонамент за:
Публикации (Atom)